Пътешествието Пътешествието
Нежния плясък на веслата придаваше някаква осезаема грациозност, с която лодката се плъзгаше срещу течението. Носът и леко трепкайки при всяко загребване се взираше в червения огромен диск на слънцето застанало ниско на хоризонта пред мен. Песента на птиците закачащи се някъде из дърветата край брега се носеше по вятъра идващ като полъх откъм гърба ми и сякаш понасяше душата и сърцето ми към меката сърцевина на носителя на светлината.
Думи, събития, чувства изведнъж се преплетоха с нещо ново, оживявайки в усещания за познато бъдеще. Вътрешна убеденост за път във времето и пространството израстваше в мен с всеки замах на греблото като бял нежен облак, който сякаш можех да прегърnа. Надигащата се нова същност постепенно изпълваше тялото ми от корема нагоре като фуния на старинен грамофон и се разширяваше нагоре, струейки през гърдите и гърлото ми.
ътешествие, отвеждащо ме през годините някъде далеч и едновременно оставящо нещо от мен тук се завъртя като бърз каданс пред очите ми. Убеденост в необходимостта му и неяснота в изхода вървяха хванати ръка за ръка пред мен водейки ме като верни приятели през неизвестния път към дълбоко позната цел, там някъде отвъд хоризонта.

 


Голяма бяла чайка с плавен полет дойде отзад, откъм дясната ми страна и грабна вътрешния ми взор пресичайки пътя ми, сякаш искаше да ми каже нещо отлитайки напред наляво.
Виждах себе си, там някъде далече, а онзи мой аз се усмихваше казвайки ми с един омекнал от опита поглед нетипичен за мен сега все още, че всичко ще бъде наред, каквото и да означаваше това. Път изпъстрен със срещи, пътешествия, носещ усещане за цялост и отделност на душата ми, водещ някъде далече, далече и свършващ дълбоко в мен, сега и тук и същевременно някъде в безкрая. Многопластовото преживяване в този момент беше подсилено или май се основаваше на новото за мен усещане за свързаност с някаква частица от едно вътрешно аз от друго мен. Частица от нещо общо, която тръгваше по необходимия за нея път, както аз по моя. Пътища различни и същевременно еднакви, далечни и може би, някога, някъде събирайки се се успоредно създаващи красиво усещане за взаимносамо стоятелен път, по – широк, по- светъл, по – прав, разтварящ се напред в простора.
Пристигнах на острова насред реката по здрач и със звука на кила на лодката стържещ в пясъчното дъно, действието на тази пиеса сякаш започна. Разтоварихме багажа, устроихме бивака, събрахме дърва за лагерния огън. Някак странно участвах във всичко това и едновременно го наблюдавах отстрани. Като в някакъв успореден паралелен свят изпълнен с тишина. Стоях спокоен, откривайки как времето вътре в мен сякаш тече по – бавно, а животът наоколо вървеше на по- бързи обороти. Интересно откритие, което ми даде идея и повече увереност за прекосяването на това море от време при пътешествието към онова бъдещо мое аз. „Гледната точка , концетрацията, определя реалността.”
Луната изгря, докато стоях пред двете лодки полегнали спокойно на пясъчния бряг и се занимавах с едно от любимите си неща – фотографията. Започнах да я харесвам повече, когато оставих четките и боите да си почиват в няколко пращасали кашона. Някога се опитвах да пресъздам дадено усещане с някоя рисунка, а сега с поредната снимка. Понякога успявах, понякога не. Сега разбирам, че всички тези опити само фиксират и запечатват един фрагмент от цялото и връщането към него за любуване може да доведе до вкопчване в него. Изведнъж, като някакъв символ лунната пътека се спусна по спокойната повърхност на водата, шмугна се между двете лодки и се спря кротко в краката ми.
Тишината беше се настанила в мен и се чувстваше комфортно дори с разговорите около масата и огъня. Незнайно как успявах да участвам в тях, да съм в съзнание как върви разговора и пак да съм потопен в Тишината. Звездите неусетно изгряха и решението да оставя палатката в калъфа и да спя на открито постепенно узря. Спокойствието и усещането за осъзнатост по време на съня беше толкова уловимо, че можех да го пипна с ръка. Естествено, сякаш съм го правил винаги се събудих малко преди първоюлския изгрев. Беше „Джулай морнинг”. За мен беше изстиски прекрасно утро, защото го осъзнавах, а не го мислех, усещах, а не го гледах.
Думите, събитията, чувствата преплели се с онова ново нещо вече ги нямаше. Спомените за преживяно бъдеще оживяха. След години незнание кога, защо, какво То се случи и го знаех и нямах нужда да го формулирам и описвам защото Него просто го имаше.

Три пеперуди, долитайки до горяща свещ, започнали да разсъждават за природата на огъня. Първата, приближавайки се до пламъка, се върнала и казала:
-Той свети.
Втората долетяла по-близо и когато се върнала, казала: -Той изгаря.
Третата, долитайки съвсем близо, влязла в него и не се върнала. Тя научила това, което искала да узнае, но вече не можела да го съобщи.
Получилият знание се лишава от възможността да говори за него, затова знаещият мълчи, а говорещият не знае.

Галерия

Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!!