Нейно Величество - Болката Нейно Величество - Болката
Светофарът светна в червено. Петдесет и шест секунди…
Тялото ми трепереше от болка, гърч беше изкривил лицето ми, цялата лява страна се беше свила и стегнала от спазъм на гладката мускулатура. Кризата продължаваше вече близо един час. Остра болка откъм левия бъбрек преминаваща отпред към корема и слизаща към слабините ме караше да стискам зъби и изпробвам здравината на пломбите за четвърти път през този ден. Предните няколко пъти обаче си бяха като репетиция за този. Познанията ми от часовете по анатомия и физиология от Академията ми говореха само за едно – има някакъв проблем с бъбрека ми – вероятно опит за изчистване и изхвърляне на песъчинка.
Още почти тридесет секунди – колко бавно текат. Кому е нужно в този късен час да чака на безлюдно кръстовище. Чак се изкушавам да дам газ и премина на червено, но нали за да се спазва някаъв порядък в Живота всичко започва от мен самия. Толкова съм близо до спешното отделение на поликлиниката, а трябва да чакам. Да чакам….

 


Та, докъде бях стигнал? Ах, да - до Академията и анатомията. Да… Зададох си въпроса – как може човек акто мен, спортуващ постоянно, занимаващ се упорито с йога, хранещ се здравословно…..опс, щях да кажа цял живот, но се сетих, че не е така.
Имаше години, в които не обръщах съвсем стриктно внимание на на храненето А на мислите? За мислите, за тях ….осъзнах едва през последните години силата и важността на чистотата им.
Зелено! Давам газ. Тръгвам най после. Бавно крачещи пешеходци са решили да направят същото. Спирам и ги изчаквам. Наблюдавам спокойните им или поне така изглеждащи лица, унесени в техните си мисли, в живота който ги е погълнал. Осъзнавам, че наблюдавам себе си отстрани. Всичко около мен се случва толкова бавно. Виждам емоциите си, приемам случващото се спокойно – болката, искаща да ми покаже нещо, пешеходците които уж забавят желанието ми да отлетя към спешното отделение, а учещи ме неволно на толерантност и търпение. Радостен съм , че в мен не се появи дори идея за раздразнение към тях, а спокойно приемах нещата такива каквито СА. Осъзнах, че осъзнавам този Миг…
Стигнах. Паркирах. Имаше свободно място – точно за мен. С присвита от болка походка стигам до отделението и усещам как в този момент започва да преминава кризата. Посреща се жена, която явно натоварена с много ангажименти и пациенти излъчваше въпреки това човещина и разбиране. Едва описал с няколко думи оплакванията си чух от нея диагнозата , която подозирах – бъбречна криза. Настани ме на легло в празна стая в очакване да се освободи лекарят. Е, не знаех, че това ще трае близо час, но вече знаех, че не това е най – важното.
Осъзнавах, че тя – болката ми казва нещо. Знаех го още през нощта. Практиката ми в йога отдавна ме беше научила да работа с подсъзнанието и по време на сън. Още преди да се събудя знаех, че нещо ще се случи с тялото ми, знаех приблизително и мястото, но не знаех точно какво ще е. Тази нощ научих и за други неща наближаващи, които обаче дойдоха след няколко дни. Хубавото е, че наблюдавах реакцията си спрямо тях в това – подсъзнателно ниво, където те са истински, неподправени от разсъжденията на ума. Това обаче е друга тема.
Лежах на леглото и благодарих за всичко случващо се. Болката напускаше тялото ми, но през тези минути виждах как много неща, на които придаваме важност изчезват – мисли, обиди, предмети, дейности - оставящи място за най-стойностните неща в Живота – Обичта и обичаните хора. Знаех, че им давам обичта си, но в този момент осъзнавах, че мога и още и още и още…
Вкараха на количка възрастен мъж с катетър и торбичка към нея, а с него влезе и жена му. Чувах разговора им, с утвържденията колко е болен, как не си гледал здравето и т.н и т.н. и лежах затворил очи в свят изпълнен с обич и светлина. Усетих как тя се разля по тялото ми и усмивка озари лицето ми. Запитах се дали е непрлично да се усмихвам така и сияя в стая в Спешно отделение. Болката беше изчезнала и остана светлината и усмивката. Нататък ситуацията беше протоколна – изследвания, рецепти, препоръки, предположения на лекарите.
Докато чаках наблюдавах хората как се вълнуват от различни неща – от работата си, парите, колите, храната, неволите си и виждах себе си острани как се усмихвам тихо на моя си свят пълен с лъчиста бяла тишина. Някой беше починал през това време в спешното, други поемаха към отделенията, трети чакаха да им окажат помощ. Странно място е това – като някаъв преход, портал за нов живот, за ново осъзнаване, в което болката е нашият добър Учител.
На следващият ден моя приятелка ми каза „Защо само в такива моменти на болка осъзнаваме стойността на нещата?”. Хубав въпрос. Впрочем разговорите с нея често дават идеи за беседите в групите по йога, които водя, а най-много за много вътрешни промени в мен самия. Осъзнатия човек може да усеща и изживява всеки миг когато е в хармония с Живота, а когато не е и се дърпа в някаква посока Болката му нашепва приятелски, че Пътят е другаде и е добре да се огледа. Тя – Болката е като верен приятел казващ ни истината когато е необходимо. За неосъзнаващите всичко е даденост и отношението към Живота е като към такъв и болката се явява враг, който нарушава вегетиращото им благоденствие. Дори рекламите за медикаменти имат подобен слоган ”отърни на болката с удар” и тем подобни щуротии. Звучи почти толкова абсурдно, колкото да отвърнеш с удар на плачещото бебе, защото било гладно или се е подмокрило. Тя – Болката е вопълът на вътрешното ни Аз.
В йога има безброй техники и практики, но докато погледът ни е вторачен в тях надали ще успеем да разберем глобалния смисъл на нещата. Когато погледнем на Живота като за Цел, в който имаме ясни формулирани от душата ни задачи ще разберем, че са ни необходими методи и средства за реализирането им. Тук е мястото на йога като една перфектна завършена система за самоусъвършенстване и самоизграждане. И тогава техниките ще намерят своето подобаващо място – както всяко винтче в голям, сложен механизъм, без което нещата няма да са същите, но все пак си остават само винтче.
И така – да се захванем с практиката и развием сетивата си за да чуем гласът на детето в нас навреме, да се грижим за неговото израстване и се радваме на усмивката му. А нейно величество Вътрешната Усмивка, тя е просто другото лице на нашия верен приятел и Учител – Болката.
Благо-даря ти………


Митко Ружинов
23.08.2013

 

Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!!